В миналото животът в селото бил силно повлиян от традиционни вярвания и суеверия, които се предавали от поколение на поколение. Наред с християнските празници се спазвали и различни народни обичаи, свързани с природните цикли и ежедневния живот.

Сред тях били т.нар. миши и змийски празници, Горещниците, както и ритуали за предпазване от суша и градушка. Вярата в свръхестествени сили – таласъми, караконджули, самодиви и други митични същества – била дълбоко вкоренена в народната култура.

Болестите също били възприемани като живи същества. Например чумата била наричана „рошаво момиче“, което обикаля домовете. За да се предпазят, хората използвали различни символични действия, като намазване с мед, вярвайки, че това ще „успокои“ болестта.

При градушка се поставяла брадва с острието нагоре, за да се „разсече“ бурята, а при суша се организирали специални молебени с молитви за дъжд. Особено интересен бил обичаят с т.нар. пеперуда – момиче, окичено с клонки, което се водело из селото, а хората го поливали с вода като част от ритуала за дъжд.

Пена Грънчерьова

Пена Грънчерьова била мъжка жена. Имала слаби мустачки и здрава селска снага. Често се обличала по мъжки – с аба, потури и кожен калпак. Свирела на кавал.

При баща ѝ – дядо Марин Грънчаря – дошъл да учи занаята някой си Колю от Шипково. Вечер след работа Колю вземал трите коня на дядо Марин и отивал в гората на „Грънчерьовото“ за дърва. Преспивал в колибата, а сутрин рано се връщал в селото.

Пена често го закачала:

– Не те ли е страх от турци в гората?

Колю смело отвръщал:

– Турци ли? Нека дойдат, па гледай какво става!

И стискал дръжката на ножа в пояса си.

Една вечер Пена облякла абата и потурите на дядо Марин, нахлупила мъжкия кожен калпак, взела пушката и поела право през гората. Стигнала преди Колю, седнала на коритото на кладенеца и запалила цигара.

Като видял в тъмнината светещата цигара, Колю се спрял и се засуетил.

– Дур бе, гяур! – извикала Пена и гръмнала с пушката във въздуха.

Колю хукнал и не спрял чак до селото.

– Ставай, чорбаджи! – заблъскал по вратата на мазата, където спял дядо Марин. – Голяма работа стана! Турци ме нападнаха и може и конете да са отвлекли!

– Какви турци думаш, бре, момче? – сепнал се старецът.

След като изслушал разказа му, веднага се досетил каква е работата.

– Лягай да спиш. Утре ще видим какви са били тия турци.

Колю не мигнал цяла нощ. На сутринта видял Пена да пристига с конете, натоварени с дърва. Тя извадила камата от пояса му и я хвърлила на земята.

Харесал Колю силната и смела жена, а и тя него. Не след дълго двамата се оженили.

По време на войната Колю отишъл на фронта и Пена останала сама да се грижи за прехраната на децата. Един ден натоварила коня с грънци, облякла абата и потурите, нахлупила кожения калпак и скрила косата си под него. Тръгнала из Луковитско да разменя грънци за жито и мамули.

В едно село, когато разтворила грънците си на площада, дошли две жени да купят паници. Пена видяла, че не ги пълнят добре с жито и рекла:

– Хей, жени, пълнете добре паниците, че ще ви ...... грънчарят!

Едната била жена на кмета, а другата – на секретар-бирника. Оплакали се и кметът наредил да доведат грънчаря в общината.

Явила се Пена в целия си мъжки каяфет.

– Ти какво си говорил на жените, бе, простак? Знаеш ли, че мога да те пратя в затвора?

Пена се усмихнала.

– Какво съм им говорила?

– Ти знаеш какво!

– Че може ли жена на жена така да се заканя? – и разкопчала пазвата си.

– Хайде, върви си! – смутил се кметът.

– Да си вървя ли? Да ме викате дотук да ме гледате и после „върви си“? Ако жените ви не ми дадат по една кофа жито, ще отида право в Луковит при околийския началник да му кажа как се закачат войнишките жени. Мъжът ми е на фронта, а аз сама съм тръгнала от Балкана за няколко кофи жито, за да изхраня децата си.

Кметът помислил, помислил и рекъл на секретар-бирника:

– Петре, кажи на жените да ѝ дадат по една кофа жито, па да се маха тая луда жена, че може и беля да ни направи.

***

Разказва се още, че веднъж Пена карала контрабанден тютюн от полските села. Когато минавала през Ловеч, двама акцизни стражари я спрели.

– Тютюн карам! – казала.

Единият поискал да провери товара, но другият рекъл:

– Остави я, не виждаш ли, че се подиграва с нас?

И я отминали.

***

Друга случка разказва как Пена замръкнала в полско село и помолила една стопанка да я приюти. Жената първоначално отказала, защото мислела, че е мъж, а съпругът ѝ отсъствал. Когато разбрала истината, я приела. През нощта обаче мъжът ѝ се върнал и вдигнал скандал. Всичко приключило едва след като Пена доказала, че е жена, показвайки женските си "аргументи".

***

Говори се още, че веднъж заварила селянин да пасе коня си в тяхната ливада на Шарковец. Хванала го, повалила го на земята и започнала да го налага с юмруци.

– Пусни ме, Пено, че като стана, чудо ще направя!

Но когато го пуснала, човекът едва се довлякъл до дома си.

Така и до днес в Терзийско се пази споменът за Пена Грънчерьова – силна, смела и своенравна жена, превърнала се в истинска местна легенда.

След разгрома на Априлското въстание през 1876 г. и разбиването на четата на Георги Бенковски в Тетевенския Балкан, Захари Стоянов успява да се измъкне от преследвачите и продължава да се укрива из старопланинските гори. След дни на скитане той достига района на днешното село Терзийско, където намира подслон в местна колиба.

Според запазените сведения укритието му е разкрито след предателство и Захари Стоянов е заловен от османските власти. Оттук започва тежкият му път през редица затвори в Троян, Ловеч, Севлиево, Търново и други градове. Въпреки изпитанията той оцелява и по-късно се превръща в един от най-значимите български писатели, публицисти и общественици, оставяйки на поколенията безценните „Записки по българските въстания“.

Мястото на залавянето се намира в землището на Терзийско и днес е сред най-значимите исторически забележителности на селото. Там е издигнат паметник на Захари Стоянов, а туристическата екопътека „По стъпките на Захари Стоянов“ води посетителите до местността, където според историческите данни е бил заловен. 

Всяка година жители и гости на Терзийско отдават почит на великия български революционер чрез възпоменателни събития и възстановки на историческите събития, превръщайки това място в символ на паметта за борбата за свобода.

Интересен факт:

През 2026 г. се навършват 150 години от залавянето на Захари Стоянов край Терзийско – събитие, което остава трайно свързано с историята на селото и националноосвободителните борби на българския народ. 

Тези две истории са разказани от Дули Рачев и са взети от книгата "Културно-историческото наследство на Троянския край", книга трета - Троянски шегобийци, Троян 1990, Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства - Троян, Редакционна колегия: Стоян Ковачев, Минков Колчевски, Колю Станчевски, Тотю Тотевски.